сряда, 20 януари 2010 г.

Внимание - незачитане на личното внимание!


Все някога, независимо от положението което заемате, ви се е случвало да не ви обръщат внимание. И още повече – да не зачитат правото ви на мнение. Ще дам за първи пример случка от днес в офиса, където Радо преглеждаше някакви фактури на монитора, а аз кротко му помагах с редакция по електронният офисен бележник:

- Радо, това “фине”, го пиша като “fine” нали? – зададох въпроса гледайки умно.
- Не.
- А как? – попитах.
- Добре.
- Как да го напиша?! – тук вече безпомощно извиках с фалцетна нотка поглеждайки тавана.
- Аха.

 Всички знаят, че Радо има нужда от почивка по рождение, затова ще продължа с незачитането на личното внимание - ярък пример от семейната (ми) околна среда:

- Татко. Вече съм голям и като такъв смятам, че може да ми се има доверие. Рачитам, че ако проведем сериозен разговор като мъже, тоест без глупостите на мама, ще успеем да стигнем до решение, което да задоволи и двама ни посредством компромисни варианти. Какво мислиш? – казвам думите спокойно и равно, с глас на успял проповедник в секта.
- Подай ми солницата – отвръща ми равнодушно той.

 Друг случай. Обратната страна на нещата. Мама. Нейният мозък е развил специален механизъм, който игнорира по всякакъв начин отрицателната реакция от слушателят. Например, гледам телевизия. Става така, че тя идва и започва да говори. Аз не искам да я слушам и демонстративно спирам телевизора. Но не, това само задълбочава нещата. Където и да ида, тя ме преследва. Влизам в банята – тя също идва там. Затварям вратата като оставам вътре сам – тя продължава да говори от коридора на висок глас. Трябва да отбележа, че пускането на течаща вода и гаргарата не са решение на проблема.
Давам пример с гледането на филм: точно когато той е в кулмицанията си, знам, че повече реклами няма да има и тръпна в интерес да чуя всяка дума и дихание на героите, тя влиза в стаята гордо и пита зная ли какво е станало днес в бара. Разбира се нямам идея, не искам и да разбирам. Все пак в момента тръпна да разбера в крайна сметка убиеца ли е иконома:
- Ако знаеш само какво стана днес в бара!
- Мамо, гледам тука един филм...
- Чакай ако искаш да ти разкажа!
- Ммхтммм – измучавам нещо, но все пак е трудно е да говоря, докато чета субтитрите, признавам си.
- Значи отивам аз на работа и идва едно момче на твоите години...
- Мамо – проплаквам...

 Това продължава известно време докато не видя имената на участвалите във филма или евентуално тялото на мама разиграващо ми сцената пред телевизора. И в двата случая не знам как точно е свършил филма, нито кой е убиеца. Но пък започвам да разбирам защо толкова много младежи в днешно време посягат на майките си. Но това е друга тема.

 Баба също е о този тип хора, които щом си наумят нещо си знаят, че то ще стане, независимо от състоянито на заобикалящият ги свят. Отивам на гости. Вече съм до някъде подготвен и преди посещението навличам 3-4 пуловера за да не се стига до там да слушам вайканията й колко съм отслабнал, но все пак съм наясно, че така или иначе тя ще ме храни. Бабиното “Ела да се видим” преведено на човешки всъщност значи “Ела да преядеш”. Извинения от рода на “не съм гладен”, “вчера ядох” , “ял съм сладко и ми е лошо”, съм разбрал, че не действат, затова прибягвам до атака след отстъпление като първо пробвам от храната а след това врякам с “тежко ми е”, “не мога повече”, “къде е кучето?” и най-силното ми оръжие – “гади ми се!”. Казвайки последното баба наистина спира да ме храни, но признавам, че като техника си е нож с две остриета, защото е много вероятно да ме накара да пия хапчета за черен дроб, гастрит и други медикаменти останали й запазени от времето когато е била на моите години.

Мама понякога започва да прилича на баба ми. Ето, вчера съм задрямал безгрижно в леглото, когато спокойствието ми бива прекъснато от досадната любезност на мама:
- Да ти нарежа малко ябълка? – пита ме тя, макар да виждам само една глава която се подава от процепа на вратата.
- Не мамо, благодаря, искам да спя – казвам аз и се обръщам на другата страна.
- Ще ти я оставя тука на масичката, ти после ще си я ядеш? – продължава тя.
- Искам да спя. Сън. – процеждам през зъби и през одеалото.
Вратата се хлопва, минават 3 минути когато спокойствието и баланса в стаята ми отново биват нарушенисс:
- Спиш ли? Нарязах ти малко ябълка, искаш ли? – пита ме тя.
- Мамо...
- Ей тука ще ти я оставя на масичката, ти после ще си я изядеш.
- Ама аз не исках – стенейки ритам под одеалото.
- Я стига си лежал ми си я изяж сега, щото витамините заминават – отсича тя.
 Разбирайки, че няма как да заспя докато ми мърморят на главата ставам, хрупам ябълка като идиот (в тъмното), като в това време се моля да не ме пита знам ли какво е станало днес.

 Всъщност докато пиша това може би се досещате, че тя е в стаята ми и ме пита знам ли какво е станало днес в бара... А на масата ми има чинийка с нарязана ябълка...
___________________________________________________________ _ _
1. лично внимание – личното Ви право да избирате какво да слушате, гледате и въобще правите. Казано по-просто - вашето право на какво да обръщате внимание в живота.

Няма коментари: