вторник, 20 ноември 2012 г.

Вино

Стоим един срещу друг изправили менютата в ръце. Точно както на първата ни среща. Салати, предястия, основни, десерти.. Не знам какво да си поръчам. Присъствието и ме разсейва. Плъзгам поглед встрани от менюто и я поглеждам. Милата, колко съсредоточено си избира какво да хапне.
- Предлагам първо да поръчаме вино - казва тя и ме поглежда в очите.
- Чудесно, бяло или червено - какво ти се пие?
- Всъщност няма ли да вечеряме? Аз съм гладна, а ти?
С положителност съм гладен. В този момент забелязвам, че на масата има бутилка. А пред нас - чаши пълни с бяло вино. Появява се сервитьор и аз решавам да поръчам.
- Та бих искал.. момент..
Спрял съм се  на пастата. Замислям се как всеки път вечеряме спагети и пием червено вино. А този път на масата има бяло. Нещо не е наред.
- Добре, записвам си един голям джин с тоник и кутия цигари - изпреварва ме сервитьора и понечва да ми отсервира чинията.
- Чакайте малко, та аз не съм приключил с вечерята, какво става тук? И щях да си поръчвам.- почти извиквам дърпайки чинията от ръцете му.
- Георги, добре ли си? Та ти всичко си изяде, време е да си тръгваме - казва ми тя отсреща. - Трябваше да поискаш сметката.
- Ще желаете ли още нещо? - пита ме сервитьора сменяйки пепелника.
- Да, ще искам голям джин с тоник и кутия цигари - казвам му замислено и с поглед в нищото.

Паля цигара, а някаква жена идва до мен и ме пита свободен ли е столът срещу мен. Разбира се, нали съм сам.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Месо

Днес решавам да готвя. Хрумва ми когато за пореден път минавам покрай магазина за месо до нас. Този път е отворено. Може би от факта, че за първи път от месеци насам не се прибирам след 1 сутринта.
Влизам вътре. Усмихвам се ведро на продавача и плъзгам поглед към щанда. Там са наредени и сортирани по класове... маслини. Маслини?! Оглеждам се - навсякъде около мен са. Продавачът ме пита какво ще обичам. "Ето от тези" - посочвам му някакъв сорт маслини пред мен. Господи, та те всички са еднакви. Едните са просто по-тъмни, а другите - по-светли. Пита ме колко грама ще желая. Казвам му 200. Чувствам се като на ледената пързалка с кънките за първи път. Не знам на къде отивам. Спомням си и моментът, в който за първи път се пускам със скейт по едно стръмно нанадолнище. Защо си купувам маслини? Аз не обичам маслини. Питам продавача къде е магазинът за месо. Отговаря ми, че продава и има само маслини и си няма представа за какво говоря. Пита ме дали искам торбичка. Отказвам му. Прибирам маслините в джоба си и излизам навън. Боже, купих си ей така 200 грама маслини. Сега трябва да се прибера вкъщи, да пусна Гугъл и да се уверя колко полезна за здравето ми покупка са те. Обръщам глава и поглеждам към магазина. Виждам огромен надпис "МЕСАРНИЦА". Целият магазин е боядисан в червено. Какво става тук?!
Влизам обратно за да поискам обяснение от продавача. В момента в който понечвам да отворя вратата осъзнавам, че с дясната си ръка държа торба. Поглеждам да видя какво има вътре - пълна е с месо.

понеделник, 15 октомври 2012 г.

Ми айде да пушим бе, копеле!

Отидох надрусан на работа. Беше голямо приключение. Да пристигна на работа на двата си крака. Преди това да се кача в метрото. Баси дългото пътуване с метро. Какво изживяване само? Една бабка се качи в метрото, а друга слезе!

11 без 10 е. Все пак влизам в офиса. Грета ме посреща в коридора с думите "Шефът те чака в заседателната от 20 минути - искал да ти каже нещо". Минавам през тоалетната и си пускам едно парче на junkie xl. Започвам да си мия ръцете и слушам парчето. След като свършва отключвам на Явката, който като че ли е чукал от известно време и влизам директно при Шефа. Той стои накрая на дългата маса, за която ни беше нужен кран да я внесем на 3-тия етаж на корпоративната ни сграда, а до него има малко 12 инчово лаптопче с някаква розова графика.
Кани ме да седна. Сядам, залитайки. Казва ми, че в последно време съм идвал редовно с по 2-3 часови закъснения, ползвал съм си обедната почивка с 1 час отгоре и общо взето никой не можел да ми види очите. След този коментар си свалям слънчевите очила и поглеждам към графиката:
- Дори си се постарал да направиш графика на закъсненията ми? Човече, ти си жесток. Трябва да се почерпим нещо!
- Защо очите ти са червени. Защо изглеждаш сякаш не си спал на нормално легло от 2 седмици? Защо си блед? - изстрелва въпросите си бързо, но монотонно той, сякаш ги чете от аутокю от времето на немите филми.
- Виж, Шефе. Имам здравословни изменения. Не е шега работа. Досега не съм ти споделял, но трябва да знаеш, че истинският джентълмен никога не говори за проблемите си.
- Георги, ти си болен всяка седмица в последните 2 години. И като имах предвид, че закъсняваш в последно време имах предвид същите тези 2 години.
- Сега вече разбираш какво ми е, нали? Но днес реших да сложа край на мъките си и се наложи да си купя медикаменти.
- Какви медикаменти?
- Марихуана.
- МОЛЯ?
- Джойнт, канабис, трева, ганджа, мара, чичо Митко, коз, козче...
- ?!?! Надрусан ли си в момента?
- Всичко е с медикаментозна цел. Правя го заради работата си. Иначе болката притъпява сетивата ми и не мога да работя. А аз искам да съм полезен за тази фирма, разбираш ли?
Искам да давам само най-доброто от себе си! Ще го направя, защото вие заслужавате!
- Имаш ли от тази марихуана в себе си?
- Както знаеш нашият работен ден е 8 часов, трябва да си приемам медикаментите през 3-4.
Тоест да, имам.
- Ми айде да пушим бе копеле!!!



петък, 1 юли 2011 г.

Из спомените на палача

"Мисля, че много хора биха били живи днес, ако имаше смъртно наказание"
Нанси Рейгън


...И началникът вика: "Бе много силно ги режеш тия глави - все хвърчат в публиката, майки и малки деца припадат, хора - уж дошли да се позабавляват, а си отиват с натъртвания!"


...И аз му викам : Добре, няма да ги кълцам толкова силно тия глави. Ами пък един - цял кроул извъртя горе на площадката, като не го доскълцах. Голямо чистене падна след това. И жена ми се кара, че съм бил изпоцапан. Аз иначе не се накапвам. Та голямо чистене падна и пак останала тук-там засъхнала кръв. И следващият осъден, като се качи, взе, че повърна. А последното му желание било тройна порция и руска салата... Направи отчето на нищо. Отчето вече идва на работа с плътно пристегнати ръкави. Помощникът пък се подхлъзна в повърнатото, изплесна му се брадвата, дето тъкмо я точеше, и храт - единият крак на осъдения точно под коляното хвръкна настрани. Как да го накарам да коленичи над дръвника? И още не се беше изповядал. Процедурата отиде по дяволите. Направо си намразвам професията в такива моменти. И началникът, недоволен, вика: "Я колко много чакат за работа - веднага ще ти намерим заместник..." Изобщо съм в напрежение. А пък помощникът, той с глави е свикнал, ама откакто видя оня отрязaн крак, постоянно сънува кошмари.


...Много е гадна тая професия - не им обичам шоутата. Искам да ме пуснат в килията и клъц - да го трепя още на нара. Ама не - народът, та народът... Възпитателно било, пък и били свикнали хората. Обичам го тоя народ, ама по предпочитам да свършвам работата още в клилиите. И тоя осемчасов работен ден - непрекъснато ми докарват разни да ги сека. Да ми се уплътнявало работното време.


...На всеки 6 месеца ми отпускат нова качулка, ама аз като понавъртях стаж и съседите като научиха след някоя и друга година къде работя, престанах да я слагам, само ми се изпотява вратът. Току някой съсед ми донесе специално жито. Ми уважават ме! Обичам ги тия съседи. Вчера - хоп: докараха ми един. Викам си: "Айде - тоя ще го прескочим." Завъртам се леко и пат - лявото ухо. Ами началството вика: "Режи, режи!" Пак се завъртам и шат - дясното ухо. На началника му омръзна, вика: "Режи му и носа и го пускай да си ходи."
Така и направих и сега е щастлив човекът. Уважава ме. Но пък, докато работех с качулка, нямаше нужда да се явявам избръснат за работа...
 

Такива ми ти работи.

Тайнственото отвличане

Беше тих и невинен слънчев софийски следобед от ония, в които ти се иска да посетиш супершоуто "Шоуто на Слави" за да почустваш истинската сгъстеност на скуката. Намирах се в кабинета си в един приветлив панелен блок в "Люлин-5" и усъвършенствах йогийската поза "профсъюзен член пие гроздова на стачен пост". След втората чаша чувствах значителен напредък, когато телефонът иззвъня. Изчаках за всеки случай, за да проверя дали мухата на прозореца наистина е мъртва, или само симулира смърт на насекомо, прекъснато в полета си към демокрация и свобода от удар с телефонния указател. Не симулираше. Вдигнах слушалката с чиста съвест и съзнание за изпълнен дълг.
- Мърлявов на телефона.
- Имам някои проблеми, мой човек, и ми трябва печено ченге, което да ги разреши - прозвуча глас отсреща, с който спокойно можеше да се реже мрамор.
- Надявам се, няма да ме занимаваш с глада в Сомалия или с кампанията срещу презарватива в крайнолевите среди на някои ескимоски племена.
- Случаят е много по-трагичен. Изчезнало е нещо, което адски много ми липсва. А в скоро време липсата му ще се усети и всеки останал в тоя скапан град... но това едва ли ще направи живота му по-лош...
- Ако имаш предвид съпругата си, не се занимавам с бракоразводни дела, откакто самият аз бях женен! - опитах се да го пресека още в началото на разговора...
- Не е това, Мърлявов, а нещо много по-лошо... Изчезнал е "Кремиковци"...
В гласа му се прокраднаха нотки на паника.
- Вземам по двеста и петдесет лева на ден плюс някои непредвидени разноски за трамвайни билети, в случай че се качи контрольорка. Ако намеря завода ви, комисионата ми ще е в размер на два квадрата поцинкована ламарина за кокошарник и доживотна поддръжка на бронираната ми жилетка.
Изстрелях скорострелно тези изречения, но след достатъчна пауза, за да разбере клиентът ми, че ме интересуват не парите, а професионалното предизвикателство. Всъщност ме интересуваха парите. И поцинкованата ламарина.
- О'кей! - чу се отсреща. - Чакам те в закусвалнята "Бон фльор" на Мичо Кървавото. Намира се на ъгъла зад млекозавод "Сердика". Ще чета вестник "Металург", а на главата си нося предпазна елетроженистка маска. Не искам да виждате лицето ми. Не се опитвайте да я сваляте - заварена е за врата ми.
Допих на един дъх остатъка от гроздовата, след което станах от стола и напъхах под мишницата си един металотърсач, 44-ти калибър. Когато търсиш маталургичен гигант, трябва да си готов на всичко.
Казах довиждане на мухата и затворих вратата след себе си. Тя си замълча. Вероятно в знак на съгласие с това, че съм най-големият мръсник, когото е виждала приживе. Имаше право. Сигурно е била родена в канцеларията.
В кръчмата на Кървавото беше шумно, задушно и уютно. Въздухът, който сигурно се сменя на Трифон Зарезан, имаше свой собствен живот и плътност. Оставих на него петдесет стотинки и те не паднаха...
Моят човек си седеше кротко в ъгъла, а в тъмните очила на маската му се отразяваха краката на две гърли от гарата, седнали на бара срещу него. Разположих се на масата до него и инсталирах една цигара в ъгъла на устната си кухина.
- Ще ми викаш Бай Иван. Но Бай не ми е малкото име, да се разберем отсега! Трудно храносмилам и тъпи шеги от рода на "бай-бай, Бай Иване!"
- Избягвам да се шегувам с тъпите имена на клиентите си! - казах спокойно аз. - Разкажи ми как се случи всичко!
- Имах нощно дежурство и както обикновено спях със страшна сила в будката на портала. Плащат ми за две неща - да стоя буден в будката и двайсет пъти повече - за да спя в будката. Така че имах здравия сън на благополучен и осигурен човек. Събудих се към седем часа и в първия момент помислих, че още спя. Нищо не беше останало - изчезнали бяха халетата, доменните пещи, административната сграда и малките спретнати общежитийца, останали от виетнамците... Те ще ми липсват най-много!
- Случвало ли се е и друг път подобно произшествие?
- Никога, или поне по време на мое дежурство не се е случвало - унило кимна с глава моят събеседник.
- А кой друг според теб знае за изчезването на завода?
- Според мен никой!
Журналистите още не се подушили цялата история, но всеки момент ще го сторят! Вече се появиха няколко тревожни съобщения за внезапно прочистване на въздуха... Няколко пенсионери в "Дружба" полудели, получавайки кислородно опиянение, а други припаднали поради недостиг на оловен окис във въздуха. Хората имат нужда от този завод! Той е част от самите тях...
С мъка отлепих пръстите си от китката ми. Останаха бели петна... По силата, с която ме стискаше, разбрах две неща - той наистина страда, а китката ме е пукната.
- Спомняш ли си какво сънува онази нощ, когато изчезна заводът?
Този въпрос нямаше никакво отношение към делото. Зададох го само за да успея да се преборя с болката в китката.
- Дават ми от време на време луминал - мисля, че когато трябва да се изнася поцинкована ламарина за Северна Ирландия или арматурно желязо за Босна... Тази нощ също. Сънувам приятни цветни сънища, затова и си спомням точно - мина някакъв червен мерцедес, кибролет. Човекът в него ми обясни нещо, в смисъл, че заводът не бил построен на подходящото място и трябвало да се премести! Аз реших. че това просто е поредният шегаджия от бившата партийна организация. Те и по-рано се шегуваха за изпълнението на някакви петилетни, насрещни и напречни планове, дни и други подобни.. После той говори нещо за неговите приятели, които били върнати от европейското първенство по борба в Атина... Всичко е толкова объркано, Мърлявов, вие трябва да ми помогнете...
Като пазех китките си далеч от него, поисках от небръсната сервитьорка да ми донесе едно "Столично пиво" [oleole]. Случаят се очертаваше като заплетен и ми беше нужно да проясня мислите си. Не можех да намеря някакви отпечатъци... Дали човекът зад маската не беше замесен?
- Заводът беше ли застрахован? - попитах небрежно.
- Беше! И сега ДЗИ-то искат да ми ударжат стойността му от заплатата. Това са заплатите ми за следващите около милион и половина години... Това е ужасно. Мърлявов, те ще ме карат да работя толкова дълго време!
- Погледнах го. Така както беше облечен, не приличаше на човек, от когото някой може да вземе каквато и да е била сума пари...
- Не съм се занимавал с подобни случаи, откакто преди години издирвах един изчезнал в района на Бермудския триъгълник товарен кораб. Но там историята се оказа доста банална - бяха замесени някакви извънземни от Алфа Кентавър, а самият кораб се откри - беше набутан в Царичинската дупка. Така че... смятам до една седмица да си имаш завода обратно, освен ако не се го изнесли зад граница...
Хвърлих една десетачка на масата и напуснах заведението на Кървавото, без да се оглеждам... Същото направи и блондинката с тъмните очила, която от съседната маса почти незабелязано ни подслушваше, пъхнала в лявото си ухо тръба от античен грамофон.
На спирката на трамвая извадих една "Арда" и запалих. Тя бръкна в джоба си и измъкна една чудесна лула от морска пяна, която много и се връзваше с кюстюма й на холандски морски капитан.
- Имате ли огънче, Мърлявов? - прекъсна наблюденията ми гласът на блондинката. - И не се правете, че едва сега ме забелязвате. Знам някои неща, които сигурно ще представляват интерес за разследването ви...

сряда, 20 януари 2010 г.

Внимание - незачитане на личното внимание!


Все някога, независимо от положението което заемате, ви се е случвало да не ви обръщат внимание. И още повече – да не зачитат правото ви на мнение. Ще дам за първи пример случка от днес в офиса, където Радо преглеждаше някакви фактури на монитора, а аз кротко му помагах с редакция по електронният офисен бележник:

- Радо, това “фине”, го пиша като “fine” нали? – зададох въпроса гледайки умно.
- Не.
- А как? – попитах.
- Добре.
- Как да го напиша?! – тук вече безпомощно извиках с фалцетна нотка поглеждайки тавана.
- Аха.

 Всички знаят, че Радо има нужда от почивка по рождение, затова ще продължа с незачитането на личното внимание - ярък пример от семейната (ми) околна среда:

- Татко. Вече съм голям и като такъв смятам, че може да ми се има доверие. Рачитам, че ако проведем сериозен разговор като мъже, тоест без глупостите на мама, ще успеем да стигнем до решение, което да задоволи и двама ни посредством компромисни варианти. Какво мислиш? – казвам думите спокойно и равно, с глас на успял проповедник в секта.
- Подай ми солницата – отвръща ми равнодушно той.

 Друг случай. Обратната страна на нещата. Мама. Нейният мозък е развил специален механизъм, който игнорира по всякакъв начин отрицателната реакция от слушателят. Например, гледам телевизия. Става така, че тя идва и започва да говори. Аз не искам да я слушам и демонстративно спирам телевизора. Но не, това само задълбочава нещата. Където и да ида, тя ме преследва. Влизам в банята – тя също идва там. Затварям вратата като оставам вътре сам – тя продължава да говори от коридора на висок глас. Трябва да отбележа, че пускането на течаща вода и гаргарата не са решение на проблема.
Давам пример с гледането на филм: точно когато той е в кулмицанията си, знам, че повече реклами няма да има и тръпна в интерес да чуя всяка дума и дихание на героите, тя влиза в стаята гордо и пита зная ли какво е станало днес в бара. Разбира се нямам идея, не искам и да разбирам. Все пак в момента тръпна да разбера в крайна сметка убиеца ли е иконома:
- Ако знаеш само какво стана днес в бара!
- Мамо, гледам тука един филм...
- Чакай ако искаш да ти разкажа!
- Ммхтммм – измучавам нещо, но все пак е трудно е да говоря, докато чета субтитрите, признавам си.
- Значи отивам аз на работа и идва едно момче на твоите години...
- Мамо – проплаквам...

 Това продължава известно време докато не видя имената на участвалите във филма или евентуално тялото на мама разиграващо ми сцената пред телевизора. И в двата случая не знам как точно е свършил филма, нито кой е убиеца. Но пък започвам да разбирам защо толкова много младежи в днешно време посягат на майките си. Но това е друга тема.

 Баба също е о този тип хора, които щом си наумят нещо си знаят, че то ще стане, независимо от състоянито на заобикалящият ги свят. Отивам на гости. Вече съм до някъде подготвен и преди посещението навличам 3-4 пуловера за да не се стига до там да слушам вайканията й колко съм отслабнал, но все пак съм наясно, че така или иначе тя ще ме храни. Бабиното “Ела да се видим” преведено на човешки всъщност значи “Ела да преядеш”. Извинения от рода на “не съм гладен”, “вчера ядох” , “ял съм сладко и ми е лошо”, съм разбрал, че не действат, затова прибягвам до атака след отстъпление като първо пробвам от храната а след това врякам с “тежко ми е”, “не мога повече”, “къде е кучето?” и най-силното ми оръжие – “гади ми се!”. Казвайки последното баба наистина спира да ме храни, но признавам, че като техника си е нож с две остриета, защото е много вероятно да ме накара да пия хапчета за черен дроб, гастрит и други медикаменти останали й запазени от времето когато е била на моите години.

Мама понякога започва да прилича на баба ми. Ето, вчера съм задрямал безгрижно в леглото, когато спокойствието ми бива прекъснато от досадната любезност на мама:
- Да ти нарежа малко ябълка? – пита ме тя, макар да виждам само една глава която се подава от процепа на вратата.
- Не мамо, благодаря, искам да спя – казвам аз и се обръщам на другата страна.
- Ще ти я оставя тука на масичката, ти после ще си я ядеш? – продължава тя.
- Искам да спя. Сън. – процеждам през зъби и през одеалото.
Вратата се хлопва, минават 3 минути когато спокойствието и баланса в стаята ми отново биват нарушенисс:
- Спиш ли? Нарязах ти малко ябълка, искаш ли? – пита ме тя.
- Мамо...
- Ей тука ще ти я оставя на масичката, ти после ще си я изядеш.
- Ама аз не исках – стенейки ритам под одеалото.
- Я стига си лежал ми си я изяж сега, щото витамините заминават – отсича тя.
 Разбирайки, че няма как да заспя докато ми мърморят на главата ставам, хрупам ябълка като идиот (в тъмното), като в това време се моля да не ме пита знам ли какво е станало днес.

 Всъщност докато пиша това може би се досещате, че тя е в стаята ми и ме пита знам ли какво е станало днес в бара... А на масата ми има чинийка с нарязана ябълка...
___________________________________________________________ _ _
1. лично внимание – личното Ви право да избирате какво да слушате, гледате и въобще правите. Казано по-просто - вашето право на какво да обръщате внимание в живота.

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Половинчати размисли и разговори за половинчати жени

- Защо си сама? Мъжът ти пак го няма?
- Е.. как да го има, още е в затвора.. след 2 месеца излиза.
- О, така ли. Е, аз се отървах, моят почина преди 2 седмици и съм свободна.

Понякога се оказва, че животът на момичетата е разнообразен, колкото програмата на Ефир2 (без рекламите) през годините на миналия век. Както знаете, времето на човек обикновено минава в правене на любими и нелюбими неща. Пример 1 за любимо нещо - ядене на сладолед. Пример 2 за нелюбимо - работа като продавач. Някои решават да изхитрят системата превръщайки работата в удоволствие (какво клише само). Така се стига до пример 3 - мразиш работата, която работиш, мразиш и сладоледа, който продаваш. Не искаш да виждаш сладолед. Той е навсякъде около теб, вътре в теб и най-лошото - знаеш как се прави. Хората наистина не се замислят за някои неща от живота - една приятелка ми престана да яде пържоли, след като внимателно и обяснихме, че те просто не се правят в супермаркета. Но това е друга тема.

В днешната тема ще се запознаем обективно с това кои любими занимания успяват да запълнят натоварения режим на жените в днешно време. Тя е полезна именно с това, че насърчава мъжете да започнат да мислят как да допринесат за по-разнообразен живот на своите любими нежни същества.
Любими са визитациите по кафета с псевдо-приятелки. Това е второто значимо нещо в техния живот след шопинг терапиите и гледането на сериали като "Перла". По-модерните, разбира се, обичат да посещават квалитетни родни сайтове като aha и impulse.
Няма да забравя как видях групичка от млади майки с колички, които разглеждаха новата визия на любимият си сайт - gepime.com. Така да се каже, единственото, което им оставаше е да си купят някоя дрешка в кафето и щяха да са изпълнили на 100% екзистенциалния си баланс за този ден.
Излизането на кафе е тясно свързано с посещението на дискотеки. И в двата случая са важни 2 неща: с каква компания си и какви дрехи носиш. Ще се спра на второто в картинки:
1. Щампа Леопард (или още наричана от тънките познавачи "балканско тигрово", носещо специфично послание - "Мой си само, мой, ще те мачкам дъвча, сваля, изложа и т.н") и
2. Щампа тип Зебра (ще тичам, докато ме хванеш и почерпиш с преоценена водка тип чист спирт + есенция)
По мои скромни наблюдения тези две силни модни линии не са ставали демоде за последните 15 години. Което ги превръща в своеобразен балканблъстър.
Общото правило за избор и разбиране за квалитетност за място (с думата квалитетно поздравявам всички потребители на vbox7) - като сайт, дискотека, кафе, магазин, ресторант е "там ходят всички". Също помага и "там, където пускат чалга"). И обратното: общото разбиране за неквалитетно, немодерно, некачествено е "там никой не ходи" или "там ВЕЧЕ никой не ходи".
Друго значимо любимо нещо, отбягвано и неразбирано от мъжете са всички спа-центрове, салони за красота, знайни и незнайни козметици, фитнес инструктори и прочие. За да бъдат харесвани, обичани, преследвани и коментирани нашите жени трябва да бъдат красиви.
Този така любим момент при жените, че всяка жена, трябва да отделя време за красотата си (защото е жена) се заформя още от ранни години. Ще ви дам жокер: всички сме чували за така нареченето "собствено време". Или още "денят, в който отделям специално време за себе си". Така сестра ми още на 12 обичаше да прекарва по 1 ден в банята. В този ден нищо не може да ни помогне да ползваме общата семейна баня (която в нашия случай бе и тоалетна). Опитите за спиране на ток само влошаваха нещата този "специален ден" да прерастне в "специално денонощие", защото не е тайна, че сестра ми заспиваше във ваната. Но така е, когато има постоянно топла вода.

Ако можем да обобщим най-кратко написаното:
1. всяка жена трябва да отделя време за себе си, за да бъде красива, защото е жена, за да
2. може да излезе гордо на подиума (кафета, дискотеки, сайтове за запознанства)
или
1. за да може да бъде на показ една жена, тя трябва да
2. отделя време за себе си

И тук идваме до същинското прозрение на всичко - жената отделя време, за да бъде желана плячка за мъжете-ловци.
За да се чувства тя самата пълноценна. Да, дори и това да е фалшиво (като фалшив профил в аха.бг), това би я задоволило, да отмъсти на 100 самеца, които ще и пишат "hi zdr kak si" и тя няма да им отговори, с което всъщност няма да им обърне внимание, защото е трудна плячка. Висококачествен материал, облечен в тигрова щампа.

- Беше си забравила аха-то включено на лаптопа и видях, че имаш 300 нови съобщения, голяма лудница.
- А.. въобще не им пиша на тия малоумници, влизам в този сайт само да убия времето.