вторник, 20 ноември 2012 г.

Вино

Стоим един срещу друг изправили менютата в ръце. Точно както на първата ни среща. Салати, предястия, основни, десерти.. Не знам какво да си поръчам. Присъствието и ме разсейва. Плъзгам поглед встрани от менюто и я поглеждам. Милата, колко съсредоточено си избира какво да хапне.
- Предлагам първо да поръчаме вино - казва тя и ме поглежда в очите.
- Чудесно, бяло или червено - какво ти се пие?
- Всъщност, няма ли да вечеряме? Аз съм гладна, а ти?
С положителност съм гладен. В този момент забелязвам, че на масата има бутилка. А пред нас - чаши пълни с бяло вино. Появява се сервитьор и аз решавам да поръчам.
- Та бих искал.. момент..
Спрял съм се  на пастата. Замислям се как всеки път вечеряме паста и пием червено вино. А този път на масата има бяло. Нещо не е наред.
- Добре, записвам си един голям джин с тоник и кутия цигари - изпреварва ме сервитьорът и понечва да ми отсервира чинията.
- Чакайте малко, та аз не съм приключил с вечерята, какво става тук? И щях да си поръчвам.- почти извиквам дърпайки чинията от ръцете му.
- Георги, добре ли си? Та ти всичко си изяде, време е да си тръгваме - казва ми тя отсреща. - Трябваше да поискаш сметката.
- Ще желаете ли още нещо? - пита ме сервитьорът, сменяйки пепелника.
- Да, ще искам голям джин с тоник и кутия цигари - казвам му замислено и с поглед в нищото.

Запалвам цигара, а някаква жена идва до мен и ме пита свободен ли е столът срещу мен. Разбира се, нали съм сам.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Месо

Днес решавам да готвя. Хрумва ми когато за пореден път минавам покрай магазина за месо до нас. Този път е отворено. Може би от фактът, че за първи път от месеци насам не се прибирам след 1 сутринта.
Влизам вътре. Усмихвам се ведро на продавача и плъзгам поглед към щанда. Там са наредени и сортирани по класове... маслини. Маслини?! Оглеждам се - навсякъде около мен са. Продавачът ме пита какво ще обичам. "Ето от тези" - посочвам му някакъв сорт маслини пред мен. Господи, та те всички са еднакви. Едните са просто по-тъмни, а другите - по-светли. Пита ме колко грама ще желая. Казвам му 200. Чувствам се като на ледената пързалка с кънките за първи път. Не знам накъде отивам. Спомням си и момента, в който за първи път се пускам със скейт по едно стръмно нанадолнище. Защо си купувам маслини? Аз не обичам маслини. Питам продавача къде е магазинът за месо. Отговаря ми, че продава и има само маслини, и си няма представа за какво говоря. Пита ме дали искам торбичка. Отказвам му. Прибирам маслините в джоба си и излизам навън. Боже, купих си ей така 200 грама маслини. Сега трябва да се прибера вкъщи, да пусна Гугъл и да се уверя колко полезна за здравето ми покупка са те. Обръщам глава и поглеждам към магазина. Виждам огромен надпис "МЕСАРНИЦА". Целият магазин е боядисан в червено. Какво става тук?!
Влизам обратно за да поискам обяснение от продавача. В момента в който се присягам да отворя вратата осъзнавам, че с дясната си ръка държа торба. Поглеждам да видя какво има вътре - пълна е с месо.

понеделник, 15 октомври 2012 г.

Ми айде да пушим бе, копеле!

Отидох напушен на работа. Беше голямо приключение. Да пристигна на работа на двата си крака. Преди това да се кача в метрото. Баси дългото пътуване с метро. Какво изживяване само! Една бабка се качи в метрото, а друга слезе!

11 без 10 е. Все пак влизам в офиса. Грета ме посреща в коридора с думите "Шефът те чака в заседателната от 20 минути - искал да ти каже нещо". Минавам през тоалетната и си пускам едно парче на junkie xl. Започвам да си мия ръцете и слушам парчето. След като свършва отключвам на Явката, който като че ли е чукал от известно време и влизам директно при Шефа. Той стои накрая на дългата маса, за която ни беше нужен кран да я внесем на 3-тия етаж на корпоративната ни сграда, а до него има малко 12 инчово лаптопче с някаква розова графика.
Кани ме да седна. Сядам, залитайки. Казва ми, че в последно време съм идвал редовно с по 2-3 часови закъснения, ползвал съм си обедната почивка с 1 час отгоре и общо взето никой не можел да ми види очите. След този коментар си свалям слънчевите очила и поглеждам към графиката:
- Дори си се постарал да направиш графика на закъсненията ми? Човече, ти си жесток. Трябва да се почерпим нещо!
- Защо очите ти са червени. Защо изглеждаш сякаш не си спал на нормално легло от 2 седмици? Защо си блед? - изстрелва въпросите си бързо, но монотонно той, сякаш ги чете от аутокю от времето на немите филми.
- Виж, Шефе. Имам здравословни изменения. Не е шега работа. Досега не съм ти споделял, но трябва да знаеш, че истинският джентълмен никога не говори за проблемите си.
- Георги, ти си болен всяка седмица в последните 2 години. И като имах предвид, че закъсняваш в последно време имах предвид същите тези 2 години.
- Сега вече разбираш какво ми е, нали? Но днес реших да сложа край на мъките си и се наложи да си купя медикаменти.
- Какви медикаменти?
- Марихуана.
- МОЛЯ?
- Джойнт, канабис, трева, ганджа, мара, чичо Митко, коз, козче...
- ?!?! Надрусан ли си в момента?
- Всичко е с медикаментозна цел. Правя го заради работата си. Иначе болката притъпява сетивата ми и не мога да работя. А аз искам да съм полезен за тази фирма, разбираш ли?
Искам да давам само най-доброто от себе си! Ще го направя, защото вие заслужавате!
- Имаш ли от тази марихуана в себе си?
- Както знаеш нашият работен ден е 8 часов, трябва да си приемам медикаментите през 3-4.
Тоест да, имам.
- Ми айде да пушим бе, копеле!!!



сряда, 20 януари 2010 г.

Внимание - незачитане на личното внимание!


Все някога, независимо от положението което заемате, ви се е случвало да не ви обръщат внимание. И още повече – да не зачитат правото ви на мнение. Ще дам за първи пример случка от днес в офиса, където Радо преглеждаше някакви фактури на монитора, а аз кротко му помагах с редакция по електронният офисен бележник:

- Радо, това “фине”, го пиша като “fine” нали? – зададох въпроса гледайки умно.
- Не.
- А как? – попитах.
- Добре.
- Как да го напиша?! – тук вече безпомощно извиках с фалцетна нотка поглеждайки тавана.
- Аха.

 Всички знаят, че Радо има нужда от почивка по рождение, затова ще продължа с незачитането на личното внимание - ярък пример от семейната (ми) околна среда:

- Татко. Вече съм голям и като такъв смятам, че може да ми се има доверие. Рачитам, че ако проведем сериозен разговор като мъже, тоест без глупостите на мама, ще успеем да стигнем до решение, което да задоволи и двама ни посредством компромисни варианти. Какво мислиш? – казвам думите спокойно и равно, с глас на успял проповедник в секта.
- Подай ми солницата – отвръща ми равнодушно той.

 Друг случай. Обратната страна на нещата. Мама. Нейният мозък е развил специален механизъм, който игнорира по всякакъв начин отрицателната реакция от слушателят. Например, гледам телевизия. Става така, че тя идва и започва да говори. Аз не искам да я слушам и демонстративно спирам телевизора. Но не, това само задълбочава нещата. Където и да ида, тя ме преследва. Влизам в банята – тя също идва там. Затварям вратата като оставам вътре сам – тя продължава да говори от коридора на висок глас. Трябва да отбележа, че пускането на течаща вода и гаргарата не са решение на проблема.
Давам пример с гледането на филм: точно когато той е в кулмицанията си, знам, че повече реклами няма да има и тръпна в интерес да чуя всяка дума и дихание на героите, тя влиза в стаята гордо и пита зная ли какво е станало днес в бара. Разбира се нямам идея, не искам и да разбирам. Все пак в момента тръпна да разбера в крайна сметка убиеца ли е иконома:
- Ако знаеш само какво стана днес в бара!
- Мамо, гледам тука един филм...
- Чакай ако искаш да ти разкажа!
- Ммхтммм – измучавам нещо, но все пак е трудно е да говоря, докато чета субтитрите, признавам си.
- Значи отивам аз на работа и идва едно момче на твоите години...
- Мамо – проплаквам...

 Това продължава известно време докато не видя имената на участвалите във филма или евентуално тялото на мама разиграващо ми сцената пред телевизора. И в двата случая не знам как точно е свършил филма, нито кой е убиеца. Но пък започвам да разбирам защо толкова много младежи в днешно време посягат на майките си. Но това е друга тема.

 Баба също е о този тип хора, които щом си наумят нещо си знаят, че то ще стане, независимо от състоянито на заобикалящият ги свят. Отивам на гости. Вече съм до някъде подготвен и преди посещението навличам 3-4 пуловера за да не се стига до там да слушам вайканията й колко съм отслабнал, но все пак съм наясно, че така или иначе тя ще ме храни. Бабиното “Ела да се видим” преведено на човешки всъщност значи “Ела да преядеш”. Извинения от рода на “не съм гладен”, “вчера ядох” , “ял съм сладко и ми е лошо”, съм разбрал, че не действат, затова прибягвам до атака след отстъпление като първо пробвам от храната а след това врякам с “тежко ми е”, “не мога повече”, “къде е кучето?” и най-силното ми оръжие – “гади ми се!”. Казвайки последното баба наистина спира да ме храни, но признавам, че като техника си е нож с две остриета, защото е много вероятно да ме накара да пия хапчета за черен дроб, гастрит и други медикаменти останали й запазени от времето когато е била на моите години.

Мама понякога започва да прилича на баба ми. Ето, вчера съм задрямал безгрижно в леглото, когато спокойствието ми бива прекъснато от досадната любезност на мама:
- Да ти нарежа малко ябълка? – пита ме тя, макар да виждам само една глава която се подава от процепа на вратата.
- Не мамо, благодаря, искам да спя – казвам аз и се обръщам на другата страна.
- Ще ти я оставя тука на масичката, ти после ще си я ядеш? – продължава тя.
- Искам да спя. Сън. – процеждам през зъби и през одеалото.
Вратата се хлопва, минават 3 минути когато спокойствието и баланса в стаята ми отново биват нарушенисс:
- Спиш ли? Нарязах ти малко ябълка, искаш ли? – пита ме тя.
- Мамо...
- Ей тука ще ти я оставя на масичката, ти после ще си я изядеш.
- Ама аз не исках – стенейки ритам под одеалото.
- Я стига си лежал ми си я изяж сега, щото витамините заминават – отсича тя.
 Разбирайки, че няма как да заспя докато ми мърморят на главата ставам, хрупам ябълка като идиот (в тъмното), като в това време се моля да не ме пита знам ли какво е станало днес.

 Всъщност докато пиша това може би се досещате, че тя е в стаята ми и ме пита знам ли какво е станало днес в бара... А на масата ми има чинийка с нарязана ябълка...
___________________________________________________________ _ _
1. лично внимание – личното Ви право да избирате какво да слушате, гледате и въобще правите. Казано по-просто - вашето право на какво да обръщате внимание в живота.

понеделник, 13 юли 2009 г.

Приключенията на Алкохоли: част 3 “Последна спирка”

- Синът ви лежи мъртво пиян в градинката, а до него се търкаля шише с ракия?!
- Първак. 65 градуса. Ще му дойде акълът в главата.

С Велизар така бяхме свикнали да пием, че аз кроях планове лятото да си татуирам формулата на алкохола на челото. Последните седмици само аз купувах водката, тъй като бях изкарал пари от направата на един сайт – цели 40 лв! Това бяха първите пари които вадя от уебстраница, а Велизар – първият ми клиент. И двамата бяхме доволни – аз от парите, а той - от гордото си присъствие в интернет пространството . И от водката, разбира се.

Ние като по правило никога не препивахме, може би щото винаги лочехме по 1 чашка и само в Голямото. Но един петък се случи така, че не учихме – трябваше да имаме класно, а Митака предвидливо се беше обадил за бомба.

Решихме, че адската машина няма да развали плановете ни да пием, все пак ние вече имахме традиция в това. Но пък водката ни тъкмо беше свършила, а парите като фонд бяха във Велизар и така той изтича до магазина да купи една бутилка.
Докато го чаках и гледайки излизащите врякащи ученици, поговорих с училищния педагог (който често заместваше учителката по химия), какво би станало, ако организъм като моят погълне 300 грама 50 градусова ракия. Той отговори, че най-вероятно такава силна консистенция би прогорила вътрешностите ми, които от своя страна все още не са готови да понесат такива силни градуси. И ме посъветва ако искам да опитам алкохол да питам татко може ли да пробвам от бирата му на вечеря

Разказах на Вилката за разговора си преди малко и той обяви, че ако продължаваме с пиенето скоро ще станем безмъртни и някакви глупости, че с постоянство всичко се постига. Аз пък от своя страна му споделих, че ще е яко да включим още някого в компанията си. Имах предвид едно момиче което виждах често да минава покрай блока и знаех, че ми е съседка, но Велизар се намуси и неизслушвайки ми рече, че не искал Гошо да се присъединява в пиенето. След като му казах, че става въпрос за лице от женски пол нещо му светна и ме пита коя е тя, а аз всъщност не я познавах и му казах, че вчера съм я видял с един хляб и ми била харесала страшно много. Което си беше самата истина де. Питайки ме как ще действам му обясних, че имам план и да не се притеснява. Всъщност план нямах, но пиехме от 2 часа и бях толкова зле, че реших да сляза пред блока и просто да я чакам да мине. И когато се засечем да я поканя да се качи горе. Бях млад и уверен в чара си. Ех, времена.

Велизар остана на терасата с водката и продължаваше да пие, а аз слязох долу и зачаках седнал на тротоара. Решихме, че това разстояние няма да ни попречи на разговора и на висок тон продължихме да си бъбрим за нещата от живота и Траяна. Не знам точно колко време е минало но Вилю по едно време сподели, че отива до тоалетната и аз в крайна сметка повече не го видях. След 20-тата минута първо започнах да се притеснявам, че може да е пропуснал да пусне водата в банята. После ми мина през ума, че може направо да е припаднал вътре на плочките. И накрая ме обля студена вълна от притеснение за най-лошото - че може да е изпил/счупил шишето с водка! Станах и запитвайки се какъв беше номера на бърза помощ тръгнах към вкъщи, но ненаправил първата си крачка с крайчеца на окото си я видях.

Да, беше Тя. Минаваше по улицата с цялата си феерия и с раница на рамене. В този момент сякаш времето спря и аз забравих за всичко: нямаше Велизар, нямах счетоводство, главата спря да ме боли, усещах само пулса на туптящото си сърце.
Изведнъж отнякъде се изпречи майка ми и ме пита защо гледам като идиот и какво правя пред блока по домашни пантофи.Отместих поглед от нея и без да казвам нищо тръгнах след любовта на живота ми (мамо, нямам предвид теб в случая {}).

Очаквайте 4-та финална (наистина) част – Фатални премеждия с вероятен финален край.

неделя, 12 юли 2009 г.

Приключенията на Алкохоли: част 2 "Aлкохолни неволи в училище"

- Синът ви повръща на улицата?!!
- С чувствителен стомах е, а и майка му пропусна да му направи салата.


Както стана ясно от написаното в първата част, с Велизар съчетавахме пиенето с ученето. Трябва да отбележа, че бяхме ученици за пример – никога не сме бягали от часовете. Имахме почти 100% присъствие, 40% от което алкохолно, разбира се.

Сигурно се питате как е възможно да сме ходили на даскало пияни без да ни гонят от часовете и изключват. Това ставаше с известни приготовления от наша страна след пиенето. Първо, ядяхме сирене - аз бях установил, че то премахва мириса на водката в известна степен. А след това дъвчехме по няколко дъвки за дъх на леденостудена свежест.

С Вилката имахме различия в характерите и след пиенето това малко изпъкваше. Аз например не исках да се издавам по никакъв начин и за това почти не говорех – просто си спях кротко. Това не пречеше на никого. Г-жа Панева по литература на 2 пъти така ми написа двойки (по думите на съучениците ми докато ме изпитвала съм бил замислен и с поглед забит в краката), но това е друга тема. Но както се досещате в живота си човек не може вечно да мълчи и се случи така, че веднъж нашият горд информатик и цар на блок схемите, Пенчо Бояджиев ме заговори, а ефектът на дъвките беше попреминал, да не говорим, че и ги бях глътнал. Той е директен човек и като такъв ме пита направо защо мириша на джибри, но аз хитро му отговорих, че този ми ефект се дължи на сиропа за кашлица, който, уви се е оказал с изтекъл срок на годност. Контраатакувах, че ще кажа на татко какви ми ги говори и знае ли кой е той. Разбира се, размина ми се, но за всеки случай на другият ден почти бях решил да не пия много. Другият замесен – Велизар, обаче, искаше да лудува и понякога това го разкриваше отчасти. Няма да забравя когато беше решил да извърли всички столове през прозореца (стаята ни беше на последният етаж) и така след 10-тият дървото отсреща приличаше на коледна елха. По-късно се бе ядосал нещо на Траяна и заяви пред всички, че е патка и ще й разбие главата с дневника (беше му в ръцете). Случайно точно тогава директорът беше в коридора и видя всичко през отворената врата. Влезе при нас потресен от ситуацията, аз обаче, успях да му обясня, че Велизар си пада по Траяна и това е вид любовна игра.
Като изключим тези инциденти и неприятният навик на Вилката да плюе дъвките си през прозореца докато е затворен, имахме късмет и ни се разминаваше без инциденти.

Тук трябва да кажа, че в началото на денят бяхме напълно трезви (и жадни), така, че първите 2-3 часа до Голямото междучасие (да се свети името Му), винаги сме се държали подобаващо и в тон със съучениците си – разказвахме си вицове и снощното порно, играехме карти, чоплехме семки, а Вильо дори рисуваше – някакви безформени изроди, в които по надписаните им имена можеше да познаеш собствениците си съученици.


Към краят на 9-ти клас обаче се случи неочакваното – с Велизар препихме и това сложи край на нашите приключения отчасти. За случаят четете в третата и последна част – “Последна спирка”.

събота, 1 ноември 2008 г.

Неволи с Алкохоли

1 част
самото начало и първи стъпки в алкохола.
- Синът ви смърди на ракия?!!
- Да, домашна е, искате ли?
С Велизар ходихме пияни на училище. В началото нямахме много опит и се напивахме бързо, за това “ходихме” е силно казана дума, но все пак някак си успявахме да се завлечем дотам, както e при тангото – с крачка назад, 2 напред.
Бяхме 9-ти клас и учехме (икономично) в икономиката. Заедно открихме световете на счетоводството и водката. Първият ни се стори доста скучен, за това решихме да го проспиваме наджаскани до козирката. А това не беше много трудно – купувахме си 1 патронче водка (200 грама), разделяхме си го по 100, изяждахме 2-3 парченца сирене (Вилката живееше до даскалото и всичко това ставаше в голямото междучасие в кухнята им) и влизайки в Мартеницата с горда походка питащи знае ли кой е баща ни немия бодигард, отивахме на училище. Ще се запитате може би на какво прилича това. 9-ти клас момчета, пък да пият само по 100 грама водка. И ние така си казахме и след втората седмица увеличихме дозата на по 200 на човек. Все пак пиехме всичко това в рамките на 10 минути, така, че дозировката ни идваше добре.
Бяхме си измислили кодов език за пиенето и вместо “да пием”, казвахме “да играем на ГеймБой”. Името дадох аз, защото по това време събирах пари за GameBoy -преносимата конзола на nintendo, но се досещате, че спестяването вървеше малко трудно, все пак парите за закуска от мама ги давах за алкохол, а и тогава не работех. Та като си кажем, че ще идем до магазина за нови батерии на ГеймБоя, това всъщност значеше, че водката е свършила и трябва още. Купувайки си по патронче всеки ден, преди да отпием си имахме ритуал и крещяхме в кухнята “Презарежданеееее!”.
Майката на Велизар нещо обаче започна да се застоява у тях и за това започнахме да пием вкъщи. Аз също живеех точно до училище, така че географското местоположение на стаята ми пасна идеално за ситуацията в която се намирахме. Всеки ден пиехме, без събота и неделя, разбира се - тогава нямахме счетоводство. Аз щото винаги съм искал да колекционирам нещо и реших да събирам в един шкаф шишенцата от водка (празните). След първият месец пиене шкафът се препълни и се наложи да започна да пълня втори а след него дори и този с учебниците. Още помня онзи ден в който татко влязъл в стаята да търси гума, намерил част от шишетата (около 40), изкарал ги всичките и ги наредил на земята. Прибирайки се вкъщи ми искаше нацупен обяснение за всичко това, но аз му обясних, че ще снимаме клип и дори му се поскарах защо ми влиза в стаята.
Всичко въреше идеално, Велизар дори един ден бе решил да увековечи приятелството ни и с перманентен маркер бе надраскал огледалото на мама в коридорора с надпис “Hiteck i oleole the best” (аз бях очарован, а мама без думи, а малко по-късно и без огледало).
Но в един момент започнах да разбирам, че това повече не може да продължава така. На Велизар му беше малко кофти, но беше съгласен с мен, че трябва да престанем да си купуваме патрончета с водка. В крайна сметка бяхме 9-ти клас и учехме икономика – по-евтино щеше да ни излиза, ако си купувахме по цяло шише 1 литър, отколкото да се лигавим с някакви си шишенца.
И така, гордо прегърнали икономическата гледна точка и първата еднолитрова бутилка с водка крачехме към вкъщи спорейки за колко време ще ни стигне. Решихме да пием колкото имаме нужда без да се лишаваме и по колко шорахме честно казано си нямам идея, но беше добре. Искам да кажа, не сме повръщали от предозиране. Изключая себе си първият път, но все пак никой не е съвършен в тоалетната.
Житейската ни философия и възгледи започнаха да се променят под въздействието на непрестанното пиене, но в това аз намирах особен чар, който ме караше да ходя все по-наджаскан. Още помня когато в училище ни събираха пари за театър и казвайки ни, че билетът струва 10 лв, ние с Велизар установихме, че това са големи водка + салата. Това и тогава ми напомняше на времето когато бях малък и с приятелчетата пресмятахме всичко в игра на Сега. За да не бъда голословен ще дам пример: 10 лв (стари пари, бях в 4-ти клас тогава), бяха 1 билет за тролея, които се равняваха на 20 минути игра. Тоест билет отиване-връщане ми излизаше 40 минути игра на “сегите”. Като прибавим и 20 лв за закуска, ето ти ги цели 80 минути! Играейки по толкова много ми ставаше толкова зле, че излизайки от гаража в който бяха игрите винаги се опасявах, че може да повърна и разбира се, въобще не ми се ядеше.
Следва във втора част – “Неволи с Алкохоли в училище”