петък, 1 юли 2011 г.

Из спомените на палача

"Мисля, че много хора биха били живи днес, ако имаше смъртно наказание"
Нанси Рейгън


...И началникът вика: "Бе много силно ги режеш тия глави - все хвърчат в публиката, майки и малки деца припадат, хора - уж дошли да се позабавляват, а си отиват с натъртвания!"


...И аз му викам : Добре, няма да ги кълцам толкова силно тия глави. Ами пък един - цял кроул извъртя горе на площадката, като не го доскълцах. Голямо чистене падна след това. И жена ми се кара, че съм бил изпоцапан. Аз иначе не се накапвам. Та голямо чистене падна и пак останала тук-там засъхнала кръв. И следващият осъден, като се качи, взе, че повърна. А последното му желание било тройна порция и руска салата... Направи отчето на нищо. Отчето вече идва на работа с плътно пристегнати ръкави. Помощникът пък се подхлъзна в повърнатото, изплесна му се брадвата, дето тъкмо я точеше, и храт - единият крак на осъдения точно под коляното хвръкна настрани. Как да го накарам да коленичи над дръвника? И още не се беше изповядал. Процедурата отиде по дяволите. Направо си намразвам професията в такива моменти. И началникът, недоволен, вика: "Я колко много чакат за работа - веднага ще ти намерим заместник..." Изобщо съм в напрежение. А пък помощникът, той с глави е свикнал, ама откакто видя оня отрязaн крак, постоянно сънува кошмари.


...Много е гадна тая професия - не им обичам шоутата. Искам да ме пуснат в килията и клъц - да го трепя още на нара. Ама не - народът, та народът... Възпитателно било, пък и били свикнали хората. Обичам го тоя народ, ама по предпочитам да свършвам работата още в клилиите. И тоя осемчасов работен ден - непрекъснато ми докарват разни да ги сека. Да ми се уплътнявало работното време.


...На всеки 6 месеца ми отпускат нова качулка, ама аз като понавъртях стаж и съседите като научиха след някоя и друга година къде работя, престанах да я слагам, само ми се изпотява вратът. Току някой съсед ми донесе специално жито. Ми уважават ме! Обичам ги тия съседи. Вчера - хоп: докараха ми един. Викам си: "Айде - тоя ще го прескочим." Завъртам се леко и пат - лявото ухо. Ами началството вика: "Режи, режи!" Пак се завъртам и шат - дясното ухо. На началника му омръзна, вика: "Режи му и носа и го пускай да си ходи."
Така и направих и сега е щастлив човекът. Уважава ме. Но пък, докато работех с качулка, нямаше нужда да се явявам избръснат за работа...
 

Такива ми ти работи.

Тайнственото отвличане

Беше тих и невинен слънчев софийски следобед от ония, в които ти се иска да посетиш супершоуто "Шоуто на Слави" за да почустваш истинската сгъстеност на скуката. Намирах се в кабинета си в един приветлив панелен блок в "Люлин-5" и усъвършенствах йогийската поза "профсъюзен член пие гроздова на стачен пост". След втората чаша чувствах значителен напредък, когато телефонът иззвъня. Изчаках за всеки случай, за да проверя дали мухата на прозореца наистина е мъртва, или само симулира смърт на насекомо, прекъснато в полета си към демокрация и свобода от удар с телефонния указател. Не симулираше. Вдигнах слушалката с чиста съвест и съзнание за изпълнен дълг.
- Мърлявов на телефона.
- Имам някои проблеми, мой човек, и ми трябва печено ченге, което да ги разреши - прозвуча глас отсреща, с който спокойно можеше да се реже мрамор.
- Надявам се, няма да ме занимаваш с глада в Сомалия или с кампанията срещу презарватива в крайнолевите среди на някои ескимоски племена.
- Случаят е много по-трагичен. Изчезнало е нещо, което адски много ми липсва. А в скоро време липсата му ще се усети и всеки останал в тоя скапан град... но това едва ли ще направи живота му по-лош...
- Ако имаш предвид съпругата си, не се занимавам с бракоразводни дела, откакто самият аз бях женен! - опитах се да го пресека още в началото на разговора...
- Не е това, Мърлявов, а нещо много по-лошо... Изчезнал е "Кремиковци"...
В гласа му се прокраднаха нотки на паника.
- Вземам по двеста и петдесет лева на ден плюс някои непредвидени разноски за трамвайни билети, в случай че се качи контрольорка. Ако намеря завода ви, комисионата ми ще е в размер на два квадрата поцинкована ламарина за кокошарник и доживотна поддръжка на бронираната ми жилетка.
Изстрелях скорострелно тези изречения, но след достатъчна пауза, за да разбере клиентът ми, че ме интересуват не парите, а професионалното предизвикателство. Всъщност ме интересуваха парите. И поцинкованата ламарина.
- О'кей! - чу се отсреща. - Чакам те в закусвалнята "Бон фльор" на Мичо Кървавото. Намира се на ъгъла зад млекозавод "Сердика". Ще чета вестник "Металург", а на главата си нося предпазна елетроженистка маска. Не искам да виждате лицето ми. Не се опитвайте да я сваляте - заварена е за врата ми.
Допих на един дъх остатъка от гроздовата, след което станах от стола и напъхах под мишницата си един металотърсач, 44-ти калибър. Когато търсиш маталургичен гигант, трябва да си готов на всичко.
Казах довиждане на мухата и затворих вратата след себе си. Тя си замълча. Вероятно в знак на съгласие с това, че съм най-големият мръсник, когото е виждала приживе. Имаше право. Сигурно е била родена в канцеларията.
В кръчмата на Кървавото беше шумно, задушно и уютно. Въздухът, който сигурно се сменя на Трифон Зарезан, имаше свой собствен живот и плътност. Оставих на него петдесет стотинки и те не паднаха...
Моят човек си седеше кротко в ъгъла, а в тъмните очила на маската му се отразяваха краката на две гърли от гарата, седнали на бара срещу него. Разположих се на масата до него и инсталирах една цигара в ъгъла на устната си кухина.
- Ще ми викаш Бай Иван. Но Бай не ми е малкото име, да се разберем отсега! Трудно храносмилам и тъпи шеги от рода на "бай-бай, Бай Иване!"
- Избягвам да се шегувам с тъпите имена на клиентите си! - казах спокойно аз. - Разкажи ми как се случи всичко!
- Имах нощно дежурство и както обикновено спях със страшна сила в будката на портала. Плащат ми за две неща - да стоя буден в будката и двайсет пъти повече - за да спя в будката. Така че имах здравия сън на благополучен и осигурен човек. Събудих се към седем часа и в първия момент помислих, че още спя. Нищо не беше останало - изчезнали бяха халетата, доменните пещи, административната сграда и малките спретнати общежитийца, останали от виетнамците... Те ще ми липсват най-много!
- Случвало ли се е и друг път подобно произшествие?
- Никога, или поне по време на мое дежурство не се е случвало - унило кимна с глава моят събеседник.
- А кой друг според теб знае за изчезването на завода?
- Според мен никой!
Журналистите още не се подушили цялата история, но всеки момент ще го сторят! Вече се появиха няколко тревожни съобщения за внезапно прочистване на въздуха... Няколко пенсионери в "Дружба" полудели, получавайки кислородно опиянение, а други припаднали поради недостиг на оловен окис във въздуха. Хората имат нужда от този завод! Той е част от самите тях...
С мъка отлепих пръстите си от китката ми. Останаха бели петна... По силата, с която ме стискаше, разбрах две неща - той наистина страда, а китката ме е пукната.
- Спомняш ли си какво сънува онази нощ, когато изчезна заводът?
Този въпрос нямаше никакво отношение към делото. Зададох го само за да успея да се преборя с болката в китката.
- Дават ми от време на време луминал - мисля, че когато трябва да се изнася поцинкована ламарина за Северна Ирландия или арматурно желязо за Босна... Тази нощ също. Сънувам приятни цветни сънища, затова и си спомням точно - мина някакъв червен мерцедес, кибролет. Човекът в него ми обясни нещо, в смисъл, че заводът не бил построен на подходящото място и трябвало да се премести! Аз реших. че това просто е поредният шегаджия от бившата партийна организация. Те и по-рано се шегуваха за изпълнението на някакви петилетни, насрещни и напречни планове, дни и други подобни.. После той говори нещо за неговите приятели, които били върнати от европейското първенство по борба в Атина... Всичко е толкова объркано, Мърлявов, вие трябва да ми помогнете...
Като пазех китките си далеч от него, поисках от небръсната сервитьорка да ми донесе едно "Столично пиво" [oleole]. Случаят се очертаваше като заплетен и ми беше нужно да проясня мислите си. Не можех да намеря някакви отпечатъци... Дали човекът зад маската не беше замесен?
- Заводът беше ли застрахован? - попитах небрежно.
- Беше! И сега ДЗИ-то искат да ми ударжат стойността му от заплатата. Това са заплатите ми за следващите около милион и половина години... Това е ужасно. Мърлявов, те ще ме карат да работя толкова дълго време!
- Погледнах го. Така както беше облечен, не приличаше на човек, от когото някой може да вземе каквато и да е била сума пари...
- Не съм се занимавал с подобни случаи, откакто преди години издирвах един изчезнал в района на Бермудския триъгълник товарен кораб. Но там историята се оказа доста банална - бяха замесени някакви извънземни от Алфа Кентавър, а самият кораб се откри - беше набутан в Царичинската дупка. Така че... смятам до една седмица да си имаш завода обратно, освен ако не се го изнесли зад граница...
Хвърлих една десетачка на масата и напуснах заведението на Кървавото, без да се оглеждам... Същото направи и блондинката с тъмните очила, която от съседната маса почти незабелязано ни подслушваше, пъхнала в лявото си ухо тръба от античен грамофон.
На спирката на трамвая извадих една "Арда" и запалих. Тя бръкна в джоба си и измъкна една чудесна лула от морска пяна, която много и се връзваше с кюстюма й на холандски морски капитан.
- Имате ли огънче, Мърлявов? - прекъсна наблюденията ми гласът на блондинката. - И не се правете, че едва сега ме забелязвате. Знам някои неща, които сигурно ще представляват интерес за разследването ви...